Сънувам/Мисля/Продължавам
Нощем сънувам, че съм аристокоткова версия на Чешърския котарак, която се държи като герой на Мураками. Разхождам се грациозно по тухлени огради, окъпани в светлината на есенното слънце и докосвам уж случайно различни предмети с опашката си. Скачам на земята и си намирам друг котарак, с който се разхождаме из цветята и разсъждаваме полуотегчено върху живота, докато двамата не открием, че можем да тичаме и да се забавляваме. После не си спомням.
Денем избирам тротоарите, по които слънцето може да ме топли и унесена в мисли, потропвам си с ботушите, които толкова обичам. Мисля си за това, което съм, което ми предстои и което искам да бъда. Започвам все по-ясно да осъзнавам някои мои постъпки и гледайки последствията, си давам сметка, че съм имала нужда от тях, макар и, или точно защото, част от тях да са грешки.
Започнах да се чувствам много по-спокойна със себе си и това е едно от най-хубавите усещания, които съм изпитвала. Един период свърши, знам го. Следващият вероятно няма да е по-лесен, но съм по-скоро въодушевена, отколкото изплашена.
Сам/-а
*Всички се радваме, когато срещнем любовта и се наслаждаваме и страдаме всички чувства и емоции около нея. Но някои от нас не забравяме да живеем, докато я намерим/тя се появи.
Често съм разказвала за тази една моя приятелка, която преди време все повтаряше как един мъж би бил добър избор, защото би я научил да спортува, друг би я научил да чете книги, трети би я водил по клубове, четвърти би…Отначало поведението ѝ ми беше много странно, но постепенно осъзнах, че подобно е присъщо на твърде много хора – постоянно очакват да се появи някой и да освети пътя им, да ги научи, да ги вдъхнови, да ги промени…
Според мен голяма част от проблемите идват точно от това и не спрях да го повтарям на въпросната приятелка – ако сама не се изгради като личност, като интереси и като занимания, не може да очаква някой да започне от Кота ±0.00 с нея. Да, хората, които срещаме, ни променят, учат ни на добри или лоши неща и общуването е важно, но защо трябва да чакаме една промяна да бъде инициирана от външен фактор? Ако сам/-а можеш да идентифираш нещата, които не харесваш в себе си или които би искал/-а да правиш, защо просто не ги правиш, а чакаш някой да те държи за ръчичка?
И защо толкова сляпо вярваш, че непременно имаш нужда от човек (предмет?), за да се чувстваш завършен/-а и щастлив/-а?
Не пиша това, за да твърдя, че отричам допълването между двама човека – дори напротив, ако то се получи, това е нещо прекрасно. Но да си мислиш, че за това е нужен само един любовник, означава сам/-а да си наложиш решетки.
Нито пък твърдя, че трябва да си умреш, усъвършенствайки самодостатъчността до степен, в която си завършен егоист. Просто си мисля, че трябва да си наясно, че и тя съществува и е хубаво да я умееш. В малка или голяма степен.
Може би съм прекален индивидуалист. Може би това не е чак толкова лошо нещо. Не се старая и да наложа гледната ми точка или да накарам някой да се съобразява с нея – сякаш имам тази власт.
Докато пишех това, Събина сподели едно видео, което допълва написаното от мен. Там жените казват, че са напълно щастливи сами – представи си, не са умрели със 72 котки или пък забравили да си изрежат ноктите.
Към края на видеото има и една много хубава мисъл – „As far as being alone goes, I don’t see myself any more alone than someone who is married. „ Защото самотата е въпрос на нагласа. Както и промяната.
Visit msnbc.com for breaking news, world news, and news about the economy
Прилагам и линк в случай че не виждате видеото.
Тук и сега
Тук и сега.
Улиците, които се пълнят с все повече хора. Вечерните разходки. Сутрешните усмивки. Дългите уикенди. Новите усещания. Насинените ми крака. Алергията към котки. Свещите в парка. Влакчетата на метрото. Лошите сънища. Топлото кафе. Непознатите улици. Приятелите. Шегите. Споделянето. Жаждата за още. Комфортът, който прикрива зле желанието си да стане уют.
Септември ми се усмихна и ме накара да пристъпвам тихо на пръсти. Обичам го такъв – топъл, слънчев и без следа от тъга по отминалите месеци.
Чувствам ранността. Капчиците въздух бавно проправят пътя си в тялото и душата ми. Хванали по снопче есенно слънце, носят живот със себе си и се стичат по бледата кожа.
Ранната есен. Толкова непринудено нежна.
Sad women’s manifesto – draft 1
Приеми това като манифест за тъжните жени, които пият, плачат, спят с неподходящите, гледат европейско кино и знаят как да обичат, но не са сигурни как да бъдат обичани.
Някой ден може и да го напиша наистина. Дотогава – «Sarebbe veramente stupido, da parte nostra, renderci infelici in nome di un ideale», докато не проумееш смисъла.
Град като градушка
Искам винаги да запазя този момент – стоя права на терасата, облечена лятно с къси панталонки, загледана в парченцата лед, които падат от небето, докато отпивам от липовия чай. Спрягам разсеяно глаголи на френски, за да не допусна на мислите да ме завладеят изцяло и наблюдавам как продавачът от магазина отсреща се прибира отегчено.
Градушката спира и едва тогава забелязвам нападалите жълти листа. По улицата върви русокос младеж. Заглеждам го, май не знае точно къде отива. Няма нищо, помислям си, никой от нас не знае. И продължавам да спрягам глаголи.