Perché tu mi piaci
Реших, че след като го постнах в почти всички социални мрежи, мога да го сложа и тук 
«Perché tu mi piaci» или „Защото ти ми харесваш“ е реализирано от трима младежи от Милано през 2010. Било е завършено за два дена „работа вкъщи“ и първоначалната му цел е била да покаже, че една реклама може да бъде такава и без да продава нещо и да има марка. Когато видето е било качено във Vimeo, е реализирало повече от 1.5 милиона гледания за седмица. По думите на създателите му, те не са направили нищо повече от това да пуснат линк от Facebook профилите си. Освен че видеото е било гледано по целия свят, то получава бронз от Cannes Lions 2011, сребро от Art Directors Club Italia 2011 и отново бронз от Young Lions Italia 2011.
Разбира се, идеята на създателите му е била при проявен интерес да бъде продадено на някоя рекламна агенция, която би била заинтересована. Последното неминуемо се е случило – техен клиент стават PosteItaliane или Италианските пощи, а клипчето получава свой другар в лицето на «Quello che mi piace» или „Това, което ми харесва“. В контекста на този клиент особено много ми харесва финалният надпис «Se lo scrivi dura», „Ако го напишеш, то остава“, което е прекрасна заигравка с латинската сентенция «Verba volant, scripta manent» – „Изреченото отлита, написаното остава“. При зараждането си въпросната сентенция е имала точно обратното значение на това, което разбираме днес – във времена, когато повечето хора са били неграмотни, разказаното е позволявало да се разнася от уста на уста, докато написаното е било твърде статично и неразбираемо. След реч на Титий, в която той подчертава, че е по-добре едно споразумение да съществува черно на бяло, поговорката получава съвременното си тълкуване.
Връщайки се отново в днешни дни, смятам, че хората винаги са се радвали на хартиените писма, а днес те са се превърнали в един по-особен жест, който показва различно отношение към получателя.
Адресът на кампанията е perchetumipiaci.it, където можете да посветите видеото на някого.
Perché tu mi piaci. from CRIC on Vimeo and on YouTube
Quello che mi piace from CRIC on Vimeo and on YouTube
Вкъщи
Събота късна сутрин е. Докато мажа филийката черен хляб с домашно сладко от малини, чаят ми е на минута от добавянето на мляко. Двамата ми племенника се гонят из краката ми и се карат за колело на някакъв самолет, докато единият не открие свирка и не застане пред мен да я надува. Когато вдигна поглед от книгата и му кажа, че това е достатъчно, той избухва в искрен смях и се чувства победител в неговата игра.
След малко започвам да работя, погледът ми е вперен в киното довечера, един от начините по които изключвам мозъка ми от външния свят. Това лято възобнових по-сериозните ми занимания с тичането и се чувствам все по-добре и по-добре. Подобрявам разстоянията ми и времената ми и усещането е все едно преоткрих стар приятел, с когото сме си били жизнено необходими, но сме се загубили поради каприз, а сега пътищата ни естествено се пресичат отново.
Есента е прекрасна, топла, слънчева, красива, пъстра. Вчера със закъснение си купих прекрасни сини велурени обувки, които смятам да разхождам неуморно. Движението е основна част от всичко. Не, то Е всичко.
Докато пиша всичко това двамата оттатък стаята започват нова игра. След малко вероятно ще се случи нещо и единият ще заплаче, почти сигурно по-малкият. Децата са като ускорен модел на нашия живот – смеят се, плачат, играят, падат, стават, забравят, запомнят, продължават и всичко това искрено и без капка страх. За разлика от нас, които сякаш прекарваме времето си в изграждане на все по-високи бариери и наблюдаваме кой ще ги прескочи. Все едно другите са състезателни коне.
Някои сутрини съдържат повече отговори, отколкото която и да е вечер може да зададе. Някои сутрини песента ми се извисява по-ясно и високо.
Топло е. Чувствам се вкъщи. Аз съм вкъщи. Вкъщи е в мен.
Сезони
Уча се да живея със сезоните. За добро или лошо, нека те бъдат моя компас сега.
Студът за пръв път не ме плаши – оставям го да прегърне душата ми, да стигне до най-вътрешните ѝ кътчета, защото това само я разпалва още. Като да допреш студен метал до отворена рана.
Вътрешно изгарям и постоянно се градя наново от прашинките пепел.
Вътрешно изгарям. Вътрешно изгорях. Сега не искам да ми носят вода. Искам да ти се усмихна насред ветровете.
Сънувам/Мисля/Продължавам
Нощем сънувам, че съм аристокоткова версия на Чешърския котарак, която се държи като герой на Мураками. Разхождам се грациозно по тухлени огради, окъпани в светлината на есенното слънце и докосвам уж случайно различни предмети с опашката си. Скачам на земята и си намирам друг котарак, с който се разхождаме из цветята и разсъждаваме полуотегчено върху живота, докато двамата не открием, че можем да тичаме и да се забавляваме. После не си спомням.
Денем избирам тротоарите, по които слънцето може да ме топли и унесена в мисли, потропвам си с ботушите, които толкова обичам. Мисля си за това, което съм, което ми предстои и което искам да бъда. Започвам все по-ясно да осъзнавам някои мои постъпки и гледайки последствията, си давам сметка, че съм имала нужда от тях, макар и, или точно защото, част от тях да са грешки.
Започнах да се чувствам много по-спокойна със себе си и това е едно от най-хубавите усещания, които съм изпитвала. Един период свърши, знам го. Следващият вероятно няма да е по-лесен, но съм по-скоро въодушевена, отколкото изплашена.
Сам/-а
*Всички се радваме, когато срещнем любовта и се наслаждаваме и страдаме всички чувства и емоции около нея. Но някои от нас не забравяме да живеем, докато я намерим/тя се появи.
Често съм разказвала за тази една моя приятелка, която преди време все повтаряше как един мъж би бил добър избор, защото би я научил да спортува, друг би я научил да чете книги, трети би я водил по клубове, четвърти би…Отначало поведението ѝ ми беше много странно, но постепенно осъзнах, че подобно е присъщо на твърде много хора – постоянно очакват да се появи някой и да освети пътя им, да ги научи, да ги вдъхнови, да ги промени…
Според мен голяма част от проблемите идват точно от това и не спрях да го повтарям на въпросната приятелка – ако сама не се изгради като личност, като интереси и като занимания, не може да очаква някой да започне от Кота ±0.00 с нея. Да, хората, които срещаме, ни променят, учат ни на добри или лоши неща и общуването е важно, но защо трябва да чакаме една промяна да бъде инициирана от външен фактор? Ако сам/-а можеш да идентифираш нещата, които не харесваш в себе си или които би искал/-а да правиш, защо просто не ги правиш, а чакаш някой да те държи за ръчичка?
И защо толкова сляпо вярваш, че непременно имаш нужда от човек (предмет?), за да се чувстваш завършен/-а и щастлив/-а?
Не пиша това, за да твърдя, че отричам допълването между двама човека – дори напротив, ако то се получи, това е нещо прекрасно. Но да си мислиш, че за това е нужен само един любовник, означава сам/-а да си наложиш решетки.
Нито пък твърдя, че трябва да си умреш, усъвършенствайки самодостатъчността до степен, в която си завършен егоист. Просто си мисля, че трябва да си наясно, че и тя съществува и е хубаво да я умееш. В малка или голяма степен.
Може би съм прекален индивидуалист. Може би това не е чак толкова лошо нещо. Не се старая и да наложа гледната ми точка или да накарам някой да се съобразява с нея – сякаш имам тази власт.
Докато пишех това, Събина сподели едно видео, което допълва написаното от мен. Там жените казват, че са напълно щастливи сами – представи си, не са умрели със 72 котки или пък забравили да си изрежат ноктите.
Към края на видеото има и една много хубава мисъл – „As far as being alone goes, I don’t see myself any more alone than someone who is married. „ Защото самотата е въпрос на нагласа. Както и промяната.
Visit msnbc.com for breaking news, world news, and news about the economy
Прилагам и линк в случай че не виждате видеото.